Забележка: Този запис подготвя почвата за една от следващите теми в блога. Неговата единствена цел е да покаже, че описаните климатични проблеми са отдавна познати и доказани по неоспорим научен начин.

За първи път видях лепенка с надпис “CFC Free” преди десетина години. Тогава ми направи впечатление, че тя масово присъства върху хладилници и фризери в магазините за бяла техника.

CFC всъщност е наименование на група химични съединения, съдържащи хлор, флуор и въглерод. Самото съкращение идва от английското изписване на името им – Chlorofluorocarbon (хлорофлуорвъглероди). Аналогично ние можем да използваме съкращението ХФВ. Тези халогенопроизводни на алканите са по-известни с името на една от търговските марки, под които ги продава концернът Дюпон, а именно – Фреон. Съществуват различни видове на тези съединения като Фреон-11 (CCl₃F), Фреон-12 (CCl₂F₂), Фреон-13 (CCl₂FCClF₂), Фреон-14 (CClF₂CClF₂) и така нататък.

Когато ХФВ биват изобретени през 1928 година от Чарлз Франклин Кетъринг, те биват посрещнати с аплодисменти. Тези вещества притежават ниска температура на кипене и заедно с инертността им в атмосферата (тоест неучастието им в химични реакции), стават идеален кандидат за заместването на използваните по онова време в хладилниците опасни работни течности (най-често амоняк и серен диоксид). След вкарването на ХФВ в продажба, тяхното производство расте експоненциално. През 60-те години, средното годишно производство на ХФВ е 100 000 тона. През 1986 година, производството вече надминава 1 000 000 тона. По това време Фреон се използва не само в хладилната техника, но и в електрониката, химическото чистене, аерозолните спрейове и ред други битови продукти.

До тук всичко върви чудесно, с едно малко изключение. През месец август 1985 година, група учени от космическия център Годар на НАСА обявяват, че част от озоновия слой над Антарктика е значително изтънял. Размерът на липсващото парче е с площ колкото територията на Съединените щати. Долната илюстрация показва регистрираното изменение през 1985 година, като на нея присъстват и данните от 1979 и 1981 година за сравнителни цели[1].

Данните на НАСА потвърждават това, за което учените Марио Молина и Шерууд Роланд от Калифорнийския университет предупреждават още от далечната 1974 година. А именно – ХВФ съединенията унищожават озоновия слой.

Какво всъщност се случва. Вече споменахме, че попадащите в атмосферата ХВФ съединения имат висока устойчивост и не влизат във взаимодействие. Те биват подети от атмосферните конвекционни течения и рано или късно се озовават във високите слоеве на атмосферата. В стратосферата обаче ХВФ попадат под ударите на ултравиолетовите лъчи, които водят до протичането на фотохимична реакция.

Да видим какво се случва например с една молекула Фреон-11 и Фреон-12 под действието на ултравиолетовите лъчи:

CCl₃F → CCl₂F + Cl

CCl₂F₂ → CClF₂ + Cl

Изглежда, че под действието на слънчевите лъчи ХВФ отделят хлорни атоми. Тези хлорни атоми играят ролята на катализатор при разпадането на озона озона (O₃) до кислорода (O₂). Това се осъществява по следния начин:

2Cl + 2O₃ → 2ClO + 2O₂

2ClO + 2O → 2Cl + 2O₂

Резултатът от протичащата сложна реакция е, че две молекули озон (2O₃) се разрушават, а се генерират три молекули кислород (O₂). Още по-лошото е, че първоначалния виновник хлора (Cl) е напълно възстановен и може да участва в същата реакция отново. По този начин един хлорен атом може да унищожи 100 000 молекули озон, задържайки се с години в атмосферата.

Унищожаването на озоновия слой води до много сериозни последствия. Тъй като той е естествения щит между земната повърхност и ултравиолетовите лъчи, неговото изтъняване позволява на много по-голямо количество от лъчите да достигат до нас. Научно е доказано, че прекомерното излагане на действието на ултравиолетовите лъчи води до карциногенеза (образуване на рак). При попадането си върху кожата ултравиолетовите лъчи се абсорбират от нашата ДНК. При този процес се задейства серия от фотохимични реакции (точно както в стратосферата), които довеждат до продукцията на вторични биологично активни вещества. Част от тези вещества, например свободните радикали, имат доказан токсичен ефект. Връзката между ултравиолетовите лъчи и ракът на кожата отдавна е доказана, а механизмите й на действие са обстойно изучени.[2][3]

Проникването на ултравиолетовите лъчи до по-ниските слоеве на атмосферата има и други ефекти. То се свързва с генерирането на озон в близост до земната повърхност, което изглежда по следния начин:

O₂ → 2О

О + О₂ → О₃

Колкото и озонът да е полезен в стратосферата (от 10 до 50 км от земната повърхност), то наличието му в близост до нея представлява здравен риск за хората. За нас той се счита за токсичен заради силните му свойства на окислител.

Нещо повече – още през 1999 година е доказано научно [4], че увеличеното проникване на ултравиолетови лъчи унищожава цианобактериите. Те са най-важната група фотосинтезиращи бактерии на земята. Редица важни за изхранването ни растения като ориз и пшеница изцяло зависят от тях. Вредното въздействие на ултравиолетовите лъчи върху бактериите пряко въздейства и върху споменатите растителни култури, което ни изправя пред риск от тяхното унищожаване. Това е още по-тревожно на фона на отправяните в последно време предупрежденията от ООН за устойчив тренд на недостиг в производството на хранителни суровини в световен мащаб.

Редица учени също така вярват, че по-широкия спектър ултравиолетовите лъчи е пагубен за планктона[5]. Той нарушават определени спектрално зависими процеси (например фотореактивацията) и вредейки на планктона има опасност да наруши равновесието на цялата морска екосистема.

ХВФ са и един от големите виновници за глобалното затопляне. Освен, че унищожават озоновия слой те, заедно с въглеродния диоксид, метана, водните пари и азотните оксиди формират по-голямата част от парниковите газове, отговорни за засилването на парниковия ефект. Тези газове пречат на естествения процес на излъчване на топлина от земната повърхност. Те имат свойството да абсорбират топлината, да я задържат и по този начин да увеличават средната температура в близост до земната повърхност. Долната фигура е конструирана по данни от замерванията на Метеорологичната служба на Англия и обхваща период от 150 години [6].

Увеличаването на температурата от своя страна води до редица катастрофални последствия като топенето на ледниците и увеличаването на морското равнище, а от там – до различни природни бедствия като наводнения, засушавания и урагани.

Глобалното затопляне, парниковия ефект и разрушаването на озоновия слой са научно доказани и съвсем не са празни приказки. Именно поради тази причина те водят до международна политическа ангажираност. Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата и в частност протоколът от Киото, който задължава страните да намалят емисиите си на парникови газове, е подписан от 137 от развиващите се страни (включително Китай и Индия) и от Европейския съюз като общност. Именно тази единна воля (и в частност протоколът от Монреал за ограничаване на използването на вещества разрушаващия озоновия слой, подписан през 1989 година) накара индустрията да започне да ограничава вредите, които нанася върху нашата планета. Което ни връща там от където тръгнахме, а именно – лепенките “CFC Free” върху хладилниците в магазините за бяла техника. Те разбира се не трябва да ни карат да се чувстваме спокойни. ХВФ съединенията просто са заменени с по-малко вредни, но не и напълно безвредни такива. Едно подобно съединение, което можем да намерим в уредите с лепенки “CFC Free” е например HCFC (познато като Фреон-22). Но това би трябвало да е тема за съвсем отделна история.

Допълнителни материали

[1] Ozone Hole Watch, Images Data and Information; Updated Daily, NASA, http://ozonewatch.gsfc.nasa.gov

[2] Sarasin A., The molecular pathways of ultraviolet-induced carcinogenesis, Laboratory of Molecular Genetics, UPR 42, CNRS, 94801, Villejuif, France. sarasin@infobiogen.fr

[3] Cleaver JE, Crowley E., UV damage, DNA repair and skin carcinogenesis, UCSF Cancer Center and Department of Dermatology, Box 0808,University of California, San Francisco, CA 94143-0808, USA. jcleeaver@cc.ucsf.edu

[4] R. P. Sinha; S. C. Singh and D.-P. Häder (1999). “Photoecophysiology of cyanobacteria”. Journal of Photochemistry and Photobiology 3: 91–101.

[5] RC Smith, BB Prezelin, KS Baker, RR Bidigare, NP Boucher, T Coley, D Karentz, S MacIntyre, HA Matlick, D Menzies; Ozone depletion: ultraviolet radiation and phytoplankton biology in antarctic waters, Science, Vol 255, Issue 5047, 952-959

[6] http://www.globalwarmingart.com/wiki/Image:Instrumental_Temperature_Record_png

Коментарът на Tedi по преводаческата тема определено ме развесели тази сутрин. И докато издънките от сорта на „Nothing else…“ са простени (поне доколкото знам не са правени от професионални преводачи), то ме подсетиха за следната действителна история.

В офиса на моя колежка от университета назначават ново момиче. Живяла девойката известно време в Канада, перфектен английски и тъй нататък. Тъй като компанията е международна, доста често звънят от чужбина. Така се случило и този ден – звъни телефонът, момичето вдига и от отсрещната страна се разнася мъжки глас със силен арабски акцент:

- Hello. I am calling from Dubai.

Мацката скача права, закрива с ръка слушалката и извиква към всички в офиса:

- Бързо! Колин от Дубай е! Какво да правя?

И така без много предистория, от няколко седмици вече не съм служител на Oracle Corporation. Не успях да завърша четвъртата година в компанията, но не съм си го поставял и за цел. Отивам си от „корпорацията“ със смесени впечатления. Тъжни, най-вече заради хората и екипа, който напускам, но също така и радостни – струва ми се, че от няколко години едва сега най-сетне мога да поема въздух спокойно и да се порадвам на нещата около себе си.

Ето и няколко отметки, които си направих за няколкото изминали седмици. Едно от нещата, което ми направи впечатление е колко много хората се впечатляват от бранда. Само като подадеш визитка с надпис Oracle, HP, Microsoft или нещо подобно, получаваш уважение и признание по подразбиране. Обратно – културата на големите корпорации те кара да разграничаваш себе си от другите хора. Един вид, изгражда ти мислене, че ти си голяма работа. Хич не си от тия там простосмъртните. Guess what, изобщо не е така. За моята работа в корпорацията обиколих доста нейни офиси и работих с маса нейни служители – в Унгария, Гърция, Сърбия, Австрия, Германия, Кипър, Франция… Списъкът е дълъг, не искам да се напъвам. Истината е, че е като навсякъде – има брилянтни специалисти, но има и издънки. И логото HP, Microsoft или Oracle не бива да спира никой да подложи собственика на визитката на едно бързо сканиране с няколко въпроса, с цел оценка на умствения багаж и познанията.

Друг интересен факт, който ми направи впечатление е, че служителите на големите компании се отнасят внимателно един с друг. За всички останали (a.k.a. „простосмъртните“) се прилага специалното отношение, което е отработено и заучено според правилата на голямата компания. Миналата седмица ходих на една среща в HP. Консултантчето там без да знае, че съм се въртял в същата мелница като него, започна да ми прилага едни техники, които за негова беда се оказаха до болка познати за мен. Изчаках го половин час да си изиграе моноспектакъла и го приземих по бързата процедура. Май доста го заболя, но вярвам го научих на един урок, който самият аз трябваше да уча по доста по-труден и дълъг начин. Урокът се свежда до великата мисъл на Ричард Маричнко - „Не си въобГЪЗявай.“ В случая – че си голямата работа.

Преди 4-5 години, когато правих първата стъпка към компанията, мой близък приятел, който тъкмо напускаше HP ми каза следното: „Не е лошо да събереш малко опит там. Обаче вярвай ми – за да се случват нещата, които искаш ще трябва да се бориш повече със самата компания, отколкото с конкуренцията или клиентите.“ Тогава не му повярвах и махнах с ръка в стил „Да бе да, ти нали напускаш. Като не си се вписал сега така ще приказваш…“.

След като излязох от корпорацията, известно време се почесвах многозначително по главата, чудейки се какво ми се прави и в каква посока да се ориентирам. По странни стечения на обстоятелствата в едната си ръка стисках MBA-а по Management&Leadership, а в другата – Oracle и Sun-ските сертификати. Ха сега де. Всъщност реших да опитам и едното и друго. Като за начало направих един доста свеж пилотен проект (като freelancer), който ползваше Oracle SOA Suite (смея да твърдя, че е първият работещ в БГ). Сега известно време ще се пробвам и на другото поприще. Иначе оферти приемам всякакви. Само да не са от „големите“. Вече успях да откажа на HP, което като съдя по изненада им не се случва често. Но какво да се прави - моята държавна служба си я изслужих вече

Тези дни се присетих за следната история. Стоя и чакам асансьор в сградата, където се помещава нашия офис. До мен застава една от колежките, с която принципно често се налага да работя. Убиваме времето за изчакване с няколко изречения и най-сетне асансьорът звънва и отваря врати. Пристъпвам вътре и задържам бутона за отворени врати, а тя нахълтва след мен:

- Алооо, къде ти е възпитанието? - засича ме тя, веднага след като тръгваме – Дамите с предимство!
- Така ли? - искрено се удивлявам – В асансьора жената ли влиза първа според етикета?
- Еми да, много ясно.

Хем ми става забавно, хем и малко тъжно. Претенциите без покритие не винаги приемам със смесени чувства, но когато човека ти е симпатичен е по-различно. Забелязал съм, че познанията на голяма част от моите колеги по етикет са доста под общоприетите норми, като се има предвид че работят в една от най-големите международни компании в индустрията и че непрекъснато им се налага да контактуват с хора на високи нива както в други компании, така и в държавни институции.

А как стои положението за асансьора в крайна сметка. Много просто. Според етикета в асансьора влиза първи мъжа. Това се обуславя от няколко фактора. Първо – той проверява безопасността на съоръжението. Един вид – ако ще се късат въжета, той да си го отнесе. Второ – той трябва да поеме грижата за работата с бутоните. Да задържи врата за дамата, да я попита за кой етаж е и да натисне съответното копче. При излизането от асансьора – мъжът е отново пръв. Презумпцията е, че е длъжен да проправи път за дамата, а обикновено там където слизат има вероятност да се е събрала група от чакащи да влязат.

Това е при положение, че мъжът смята да „кавалерства“. Иначе бизнес етикетът (който би трябвало да се прилага на територията на офис сграда, а и изобщо между колеги) не търпи много налагането на полови различия. Според него в асансьора влиза първи този, който е най-близо. Аналогична е ситуацията със слизането.

Изобщо етикетът си е цяла наука и ако човек не е напълно сигурен как стоят нещата в конкретната ситуация най-безопасно е изобщо да не поучава другите. В противен слуачй вероятността да се изложи сам е доста голяма.

Снощи се замъкнахме на кино. Момент, за който си мечтаех от няколко седмици, тъй като от тогава горе-долу се точех на „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“. След като преспах с мисли за филма, реших тая сутрин да седна да напиша впечатленията си на свежа глава.

Важно: По-надолу ще нахвърлям голяма част от сюжета. В случай, че не сте гледали филма тук е момента да спрете да четете.

Сега идва трудната част. Как точно да предам сюжета, като такъв почти отсъства. Аз бях от хората, които повярваха на Лукас когато каза, че няма да снимат продължение докато нямат перфектната история.

Ето и самата нея: Действието се развива 50-те години. Руски военни в комбина с КГБ нахлуват със сила в Зона 51 и открадват труп на извънземен, защото неговият череп е ключ към загубения Елдорадо, който всъщност е построен от извънземни. Вътре в него комунягите искат да намерят свръхнапреднали технологии за умствен контрол, с които да превърнат всички американци в комунисти(!). Индиана разбира цялата тая работа, защото присъства на горните събития. Комунистите обаче го оставят в един град-макет, върху който американците извършват тест на атомна бомба. Инди обаче оцелява, като се скрива в оловен хладилник. Ядрената експлозия го изхвърля заедно с хладилника на 5-6 километра от града. Той отваря вратата, излиза от него, отупва се и продължава(!!). Решен да спре руснаците той открива втори череп на извънземен в една гробница в Перу. От там насетне следва надпревара с комунистите, кой ще се докопа първи до Елдорадо. Това са първите 20 минути от лентата. Следват час и половина от споменатата надпревара, която включва гонитба с коли в джунглата, бягство от гигантски мравки, летене от лиана на лиана със стадо маймуни, последователно падане през три гигантски водопада (но какво е това на фона на летенето в хладилник?) и хоп – ето ни в Елдорадо. Самият легендарен град се оказва едно мазе, в което стоят труповете на 12 извънземни, а тринайстият няма глава. Следвайки логиката нашите момчета му нахлузват черепа. Тогава 13-те завършени скелета се обединяват и се превръщат в жив извънземен(!!!). Той изпича мозъка на главния злодей, оставя нашите момчета да си ходят и отпрашва нанякъде с гигантска летяща чиния. В крайна сметка се оказва, че „Златния град“ е такъв не защото има богатства в него, а защото извънземните били научили маите да копаят и да поливат, а науката това било истинското богатство(!*@#$!).

Така… Мисля, че сценарият няма нужда от коментар. Всичко бях очаквал, но не и Индиана Джоунс в ролята на Фокс Мълдър. Не мога да разбера, как Лукас и Спилбърг успяха да съсипят с едно махване на ръката трилогия, пред която се прекланяха стотици хиляди фенове. Да, знам че има голяма доза приказен елемент във филмите за Инди. Духът на тези филми обаче идваше от това, че ключовият елемент в решаването на загадките бяха дълбоките познания и светкавичен ум на доктор Джоунс. Помните ли как той казваше на студентите си, че 90% от работата на археолога се върши в библиотеката? Е, в този филм няма помен от тази философия. Напротив. Докато прехвърча през университетската библиотека върху мотор, Индиана казва на свой студент „Ако искаш да си археолог, не стой в библиотеката“. Мисля, че това е отражение на посоката в която върви съвременната култура и това някак ме натъжава.

Другото ужасяващо нещо във филма е традиционното вече за Холивуд оливане със специалните ефекти. Явно съм патологично наивен, защото и на Спилбърг повярвах, когато каза, че ще ползват ефекти единствено в краен случай, когато сцените не могат да бъдат заснети по друг начин. За съжаление лентата прелива от специални ефекти и изкуствени животни, които продължават да изглеждат абсолютно неестествено и нереалистично. То не бяха маймуни, то не бяха мравки, то не бяха северноамерикански катерици, то не беше чудо… Да не говорим, че огромна част от сцените направо си изглеждаха като крадени едно към едно от други филми (мравките и „Мумията“, прибиращите се вити стълби и „Национално съкровище“ и какво ли още не).

Единственото добро нещо във филма е перфектната игра на Харисън Форд, който въпреки че обут в „дядовите панталони“ продължава изключително убедително да пресъздава образа на Инди. Много хубаво щеше да е, ако сценаристите се бяха възползвали от възможността да развият героя в посока съответстваща на възрастта му. Например възрастният Инди можеше да върти злодеите с ума си и натрупания с годините опит. Но не би. Филмът залага единствено на екшън сцените, като сценарият остава на заден план, а фабула почти няма. С изключение на Харисън Форд, актьорската играе не блести с нищо. Кейт Бланшет е толкова неубедителна като главен злодей, че направо изглежда като карикатура. Карън Алън, която играеше Мериън в „Похитителите на изчезналия кивот“ е придърпана и се появява в „Кралството…“ като старата любов на Идни, по която той веднага хлътва естествено. Само дето на Харисън Форд годините не му личат толкова, а пък Карън така се е сбабичосала, та двойката която двамата се опитват да скалъпят изглежда направо гротескно.

Докато не съм забравил, най-големият смях в цялата работа е самият „кристален череп“. Черепът (нали е на извънземен) в лицевата си част изглежда по-голям от човешки, а формата му отзад е издължена и изтеглена. Не знам какво си е мислел екипът, обаче този така наречен „кристален череп“ изглежда като пластмасов боклук купен от „Магазин за 1 лев“. През цялото време очаквах да видя някъде по него надпис „made in China“. Наистина изглежда изключително зле и фалшиво на екрана. Да не говорим, че главните герои го държат като детска играчка в ръка и си го подхвърлят напред-назад през цялото време. Ето обаче една елементарна сметка, която си направих още в киносалона. Размерите на черепа са около 20х20 см ширина/височина и към 40 см дължина. Това прави обем от 16 000 кубични см. Осланяйки се на бледите ми спомени от кристалографията, дори за един среден случай (примерно кристал от група II) средната плътност е около 1 грам на кубичен сантиметър. Което малко или много прави тежест от 16 килограма. И това е песимистичната ми оценка, защото видът който докарват на черепа по-скоро го причислява към групата на по-тежките кристали (например кварц – 2.65 гр/куб.см = 42 килограма).

В заключение: Ако гледате филма като нещо несвързано с трилогията – става. Развлекателен е, има забавни моменти и спокойно може да го гледате вкъщи, докато вечеряте. Ако обаче сте върл фен на предишните серии като мен, не отивайте с големи нагласи в салона, защото вероятността да се разочаровате е доста голяма.

Вчера обещах да напиша отделен пост за изумителния превод на „Време“ на Стивън Бакстър, заслуга на издателска къща ИнфоДАР. Няма да е възможно да изредя всичките глупости, които бяха равномерно разпределени върху 570-те страници на романа. Започнах да си отбелязвам едва от 290-та страница нататък. Ето най-блестящите от тях, за които може да благодарите на преводача Милена Иванова, редактора Милка Панайотова и коректора Ангелина Вълчева:

* В цялата книга Ричард Файнман е прекръстен на Фейнман. Така му дошло на преводача по-лесничко да транскрибира Feynman, така го направил. Нищо, че това е един от най-известните физици на 20-и век и носител на Нобелова награда за физика. Хайде, че преводачът няма обща култура – ясно. Не очаквах обаче такъв бисер при наличието на редактор и коректор на превода

* Страница 295:
„Понесе се нагоре лесно, плъзгайки се на една страна и се удари леко в стената на тунела. Вкопчи се в кръга, а ботушите му се поклащаха:
- Кориолисова сила – каза той – Парче торта.“
Миленче, изразът „Piece of cake“ предполагам се учи във второ ниво английски език. А парчето торта знаеш ли къде ми идваше да ти го завра, като прочетох тия редове?

* Страница 319:
„Тя осъзна, че снимките бяха подредени като пачуърк и представляваха пълна 360-градусова карта на Млечния път, както се простираше през небето.“
Я какви интересни думи имало в българския език. Така де, що да се мъчиш да го превеждаш – плесни си го направо на английски и да се гърби читателят. Тая стратегия определено щеше да ми хареса, стига ИнфоДАР да я бяха приложили спрямо целия текст и направо да си го четем на английски романа.

* Страница 351:
„И, помисли си тя, мястото бе като някакъв види преливник на американската национална лудост. На юг бе скандалната Област 51, все още център на мистерии и спекулации.“
Единственото скандално тук е, че на такива майстори дават да превеждат книги.

* Страница 375:
„Бил Тайби я беше нарекъл Тинкърбел в клетка и тя изглеждаше точно така.“
За да спестя чуденето на преводача като какво точно е изглеждала, ще му предложа да прочете пиесата „Питър и Уенди“ на Джеймз М. Бари, за да разбере как се превежда Tinkerbell.

* Страница 387:
„Седмица по-късно войниците разглобиха интериора на големия петпалубен модул, откривайки гигантско цилиндрично място като огромен нефтен барел, и започнаха сериозно да се занимават с упражненията си за нулева гравитация.“
Ясно е, че по новините все говорят за „нефтен барел“, обаче хайде да видим кой ще се сети пръв – преводач, редактор или коректор, дали тук се има предвид мярката за вместимост (второ значение на barrel) или цилиндричното нещо, което му е първо значение? Справка – всеки един английско-български речник.

* Страница 409:
„О, имам и детектори на елементарни частици. Просто твърда основа, плочка силикон, която записва електрическите импулси, излъчвани от преминаващите частици.“
Така и не я научихме тая разлика силикон/силиций и кое кога се ползва, а?

* Страница 416, бележка под линия поясняваща думата „комсати“:
„Comsat, Communincations Satelite – Служба за връзки чрез изкуствени спътници (САЩ) – Бел. ред.“
Редактора, къде пък цяла служба ти се привидя? Да не говорим, че в текста думата е в множествено число. И да знаеш, че satellite се пише с двойно „l“.

* Страница 419:
„Беше с голям спусък, предвиден за ръкавици. Покрит бе със съвременен графитен лубрикант, за да не засича във вакуума.“
Мда. Битът определя съзнанието. Ясно ми е, че думичката „лубрикант“ ви е по-позната, отколкото „графитна смазка“.

* Страница 443:
„Можеше да види, че краят на въжето просто бе изчезнал, когато докосна повърхността на портала и сега въжето също изчезваше, докато се промушваше в тъмнината.
„Господи, помисли, ето ме тук, на лов за ход на дървояд. Всеки друг ден това би изглеждало необичайно.“
„Ход на дървояд“? Wormhole? Майко мила!

* Страница 496:
„Разбра, че на някакво странно ниво беше доволен. И тогава лайното падна във вентилатора.“
Това, че с идиомите сме зле го разбрах още с тортата. Направо ми идва да подаря на преводачката един Urban Dictionary, за да види че най-често срещания превод на „the shit hits the fan“ е „стана тя каквато стана“. Но преводачката май е над тия неща. Още повече, че в целия роман „Shit!“ се превежда като „Лайна!“. Браво!

* Страница 555:
„Заравям дневника на хардкопие, на хиляди метри в една неизползвана мина.“
Това в добрите традиции на „пачуърк“, а?

Благодаря за неземното удоволствие, което ми доставиха Милена Иванова, Милка Панайотова и Ангелина Вълчева, по време на четенето на този иначе изключителен роман. Единственото, за което съжалявам е, че заедно с „Време“ си купих и „Пространство“. Предполагам какво ще намеря вътре като се има предвид, че преводът и редакторската работа са излезли изпод същите талантливи пръсти!

През 1903 година френският професор Рене Блондло, изявен физик и завеждащ катедрата по физика на Университета в Нанси, експериментира както много други по това време с рентгенови лъчи. Той конструира интересна лабораторна постановка. Два електрода се разполагат един срещу друг, като пространството между тях е изпълнено с газ (например въздух). При подаване на съответно електрическо напрежение следва електростатичен разряд, който йонизира газа и драстично намалява съпротивлението му, позволявайки протичането на електричество. Обикновено ефектът е придружен от ярка светлина и звук (пукот). Това, което професор Блондло направил било да облъчи с рентгенови лъчи зоната на йонизация между електродите. За да създаде рентгеново излъчване той използвал високоволтова вакумна тръба, като поставил лист от алуминиево фолио между нея и електродите, за да предпази тръбата и електродите от директно взаимодействие. При така конструираният експеримент той забелязал видимо изменение в яркостта на искрата формирана при подаването на напрежение, като дори успял да фотографира ефекта.

Професор Блондло стига до заключението, че е открил нов тип радиационно излъчване. Той го нарича N-лъчи, в чест на град Нанси. В периода 1903 – 1906 година той публикува 26 статии и една книга относно N-лъчите. Учени от цял свят започват интензивни изследвания в новата област, като в същия период около 120 учени публикуват близо 300 статии. Всичко би било чудесно, като изключим една съществена подробност. N-лъчите всъщност не съществуват.

Схема на устройството, с което професор Блондло “открива” N-лъчите.

В ранните си експерименти Блондло използва като индикатор за наличието на N-лъчи промяната в интензитета на електрическата искра. Той започва да изследва свойствата на лъчението в различни експерименти. Един от експериментите включва използването на вакумна тръба за генериране на лъчение в много тъмна стая. В стаята е поставен лист хартия, който едва се вижда в тъмнината. Когато листът бива облъчен с невидимите лъчи, той става много по-ясен и се вижда много по-добре (това естествено е чисто субективно, а в случая и плод на самовнушение). На N-лъчите започват да се приписват редица полезни свойства – те подобряват зрението, изострят обонянието, лекуват. Започва да се говори, че с тяхна помощ могат да се обяснят явления като телепатия.

В началото Блондло вярва, че източник на лъчението е вакумната тръба. В последствие той започнал да използва пламъка на газена лампа с намалена яркост. С времето той “открива” редица други източници на лъчите. Слънцето е източник на N-лъчи. Хората също излъчват N-лъчи. Лъчите преминават безпроблемно през алуминий и черна хартия, но не и през желязо. Оказва се, че лъчите могат да бъдат съхранени в различни материали. Професорът поставял тухла, завита в черна хартия на слънце и по този начин я зареждал с N-лъчи. В последствие внасянето й в стаята, където извършвал експериментите с хартия отново му позволявало да вижда хартиения лист по-добре. В последствие Блондло открива и отрицателните N-лъчи, които той означава с N`. Техните проявления са обратни на N-лъчите, тоест – намаляват видимостта на облъчвания обект.

Снимки “онагледяващи” въздействието на N-лъчите. В последствие ще се окаже, че разликите са формирани от неточности във времената на проявяване на снимките.

Разбира се, всички тези ефекти били плод на въображението и желанието на професора да вярва в своите лъчи. Но той не бил единствения. Стотици учени изследвали лъчите и потвърждавали неговите открития. Известният професор по биофизика Августин Шерпентие публикува седем статии върху лъчите само за месец. Той открива, че източник на лъчите са и други живи същества – зайци и жаби. В своите изследвания той доказва разлика между N-лъчите излъчвани от неодушевени предмети и от живи същества. Нарича последните „физиологични лъчи“ и им придава редица други свойства (например, че могат да се предават чрез проводник).

Разбира се, не липсвали и скептици отричащи изследванията на Блондло. Много учени не успели да повторят неговите резултати. Редица опити извършени в лаборатории в Германия и Англия се оказали безплодни. През 1904 година, след няколко такива неуспеха, американският физик Робърт Ууд е изпратен от списание Нейчър да посети Франция, за да получи информация за работата на професора от първа ръка. По това време Блондло започнал да използва призми, за да разлага N-лъчите и да изследва спектъра им. Секунди преди поредния експеримент в мрака на лабораторията Ууд скришно откачил призмата от опитната постановка и я сложил в джоба си. Въпреки това професор Блондло отчел опитът като успешен и записал данни за наличието на N-лъчи. След това Ууд се опитал да постави призмата обратно, но бил забелязан от асистента на професора. Вярвайки, че всъщност американският физик маха призмата, при следващия експеримент Блондло и асистентът му не отчели лъчение, въпреки че постановката вече била в оригиналното си състояние.

Съществуват твърдения, че след изобличаването на Блондло от страна на Робърт Ууд, професорът загубил разсъдъка си и скоро починал. Това не е вярно. Блондло останал на поста си в университета през следващите 6 години и се оттегля през 1910 година. Следващите двайсет години прекарва в дома си, като продължава да поддържа връзка със свои колеги – учени и продължава да работи (главно внася промени в следващи издания на свои книги).

Днес малко хора помнят Рене Блондло. Оказва се, че името му е забравено дори от преподавателите в Нанси. Науката притежава удивителното свойство, дори понякога да направи крачка в страни, винаги да се връща обратно на правия път и светкавично да се възстановява от такива инциденти. Единственото странно нещо е нежеланието на хората, да си взимат поуки от подобни случки. В интерес на истината, събитията с „откриването“ на N-лъчите заслужават едно сериозно научно изследване в областта на психологията. Да, понякога желанието за успех действа като много силен стимулатор за убеждаване на самия себе си, но в случая вярата на един човек е подействала не само върху него, но и на стотици други.

Снощи към 10:00 седнах да гледам един филм, на който се канех от няколко седмици. Става въпрос за Surviving Picasso, който по кината се извъртя като “Да устоиш на Пикасо”, въпреки че за мен по-точно е “Да превъзмогнеш Пикасо”.

В главните роли са Антъни Хопкинс (който ми е един от най-любимите актьори и на всичкото отгоре изключително прилича на самия Пикасо), Джулиан Мур и Наташа Макелоун. Режисьор е Джеймс Айвъри, който даже има зад гърба си съвместни филми с Хопкинс (сещам се за “Остатъкът от деня” и Имението “Хауърдс Енд”). Сценарият е на Рут Проуър Джабвала, която също е работила като сценарист с Айвъри и преди (Имението “Хауърдс Енд”). Е, при такъв сработен екип какво може да се обърка?

За съжаление доста неща не ми се понравиха и като цяло оценката ми няма да е особено добра. Няма да съм крайно негативен и изрично съветвам всеки, който не е гледал филма да го направи. За лентата могат да се кажат и много добри неща. Антъни Хопкинс отново е изключителен пред камерата. Филмът изобилства от красиви пейзажи, заснети изключително професионално. Историята е интересна и в по-голямата си част базирана върху действителни събития.

Основното ми разочарование дойде от факта, че филмът всъщност не разказва историята на самия Пикасо, а на неговата втора жена Франсоаз Жило (не съм сигурен за точното звучене на името. В оригинал е Gilot). Изхождайки от тази предпоставка филмът не показва развитието на художника, минаването му през различни периоди (в творчеството и в живота), страстта с която създава своите картини, развитието на характера му и така нататък. Още в първите 5 минути става ясно, че Пикасо е Пикасо. Той се продава, той е популярен, той е гений. Точка. И понеже историята е основно за Франсоаз, тя някак бива малко насила набутвана в светлината на прожекторите през по-голямата част от времето. И точно там идва моментът, който ме откъсна от атмосферата и ми попречи да съм на сто процента погълнат от филма. Първо, на кой му дойде идеята англичанка (съдейки по фамилията и с шотландски корени) да играе французойка? Да, Макелоун беше перфектна за ролята на ирландска терористка в Ронин. Опитът й да се представи за французойка обаче за мен хич не се получи. Второ, тя е добра актриса. Да, именно добра. А Антъни Хопкинс е изключителен. Ако искаш фокусът да не бяга от главния герой не слагаш за неговата роля по-слаби актьори от тези, които са в поддържащите. Защото колкото и да се напъва Макелоун по екрана и да се мъчи да достави качествена драма, Хопкинс вдига летвата само за няколко секунди екранно присъствие след или пред нея, което просто прави нейната игра да изглежда фалшива.

Принципно филмът изобилства със силни моменти. Това създаде и неточни очаквания в мен за някакъв по силен финал. Уви, такъв не последва. Разбира се, нещата бяха доведени до развръзка и то максимално близка до историческата истина. Обаче просто не почувствах борбата в главната героиня. Така де, имал съм приятелки които са си тръгвали къде по-драматично

В заключение – филмът има своите недостатъци, но добрата като цяло актьорска игра и земният му сценарий го правят нещо, което не трябва да се пропуска. Личното ми мнение е, че има някои неточности в кастинга, но положението съвсем не е трагично като в “Любов по време на холера” например (там отговорните трябва да бъдат изправени до стената и публично разстреляни за това опропастяване на Маркес!).

Още с излизането на Amazon Kindle и сериозно режисирания около него маркетингов шум, скептичното ми съзнание започна да развява флагове за черни замисли зад иначе бялото устройство.

Докато днес се ровех в Amazon за една конкретна книга, следното нещо ми направи впечатление. Книгата, която търсех е Combustion Physics на Chung K. Law. Оказа се, че мога да си я купя в различни варианти. Да, единият от тях е в електронен вид или с други думи – в Kindle формат.

Каква беше изненада ми обаче, когато погледнах цената. Оказа се, че хартиеното издание, което е с твърди корици и обем 738 страници (дебелина 1.6 инча или малко над 4 сантиметра) струва $95. В Kindle формат цената му е $76.

Много силно се съмнявам производствената цена на хартиената книга да е едва 20% от коричната й цена. Но дори и да е така въпросът е какво получавам срещу $76, ако избера Kindle-а. Позачетох се малко и се оказа че:

1. Книгите за Kindle-а са в собственически формат (AZW), който сигурно така е окован с лицензни споразумения, че ако се опита някой да го reverse engineer-не за да го конвертира към нещо стандартно, всички демони на ада ще изсипят у тях през комина;
2. Форматът е DRM (Digital Restrictions Management) ограничен;
3. Лицензът на книгите в електронен формат изрично забраняват тяхното прехвърляне на други устройства или на други лица (по тоя повод имат и сериозна техническа защита)

И така на пръв поглед мога да спестя едни 20% от цената на книгата. Какво обаче получавам насреща? Когато си купя хартиена книга аз и само аз съм притежател на книгата. Ясно ми е, че не притежавам правата на текста в нея, но мастилото и хартията върху която е отпечатана са моя собственост. Притежавайки самия физически обект, аз мога да го подаря, да го продам, да си направя фунийки от страниците ако искам. С електронния вариант аз получавам по-скоро нещо като “право на ползване”. Иди се опитай да продаваш “право”.

И така, какъв е трикът. Поредния опит да ни пуснат по пързалката, само че този път – по електронната пързалка. Е да, сигурно е много удобно да носиш малка библиотека в едно устройство. Обаче номерът тук е друг. В случая те подменят много тънко основите, които гарантират нашето право на собственост. Изваждат ни от ролята на собственик на физическия обект (където няма как да наложат ограничения) и ни превръщат в ползвател на нещо виртуално (което могат да си ограничават както си искат).

Ще си позволява да направя една още по-черна прогноза. Сигурен съм, че след някоя друга година ще се появи и електронна книга с ограничено съществуване. Например вместо $50 за хартиено копие или $30 за електронна книга, плащаш $15, като файлът е достъпен на устройството ти да кажем за 6 месеца. Прочиташ си книжката и си спестил $15. А ако след няколко години ти се дочете пак – нови $15.

И друга прогноза – четящите устройства ще имат четци на биометрични данни по тях (ретина, отпечатъци). Защото някои от нас бързичко четат и понякога книгата се “изяжда” за 2-3 дни. А не бива за останалите 5 месеца и двайсет и няколко дни да попадне заедно с устройството в чужди ръце.

По темата има един чудесен разказ на Ричард Столман, който е достъпен и на български. Казва се Правото да четеш. Струва си да му хвърлите един поглед.