World of Warcraft : The Board Game
Преди известно време докато с Мири упражнявахме едно от любимите ми занимания, а именно – мотаене в книжарница, пред погледа ми попадна нещо интересно. Става дума за World of WarCraft: The Board Game. Акцентът тук е именно върху “The Board Game”, тоест става дума за настолна, а не за компютърна игра. Игра от типа карта, върху която редиш фигури, теглиш карти, хвърляш зарове, изчисляваш битки и тъй нататък. Започнах да оглеждам внушителната кутия оттук-оттам . Трябва да призная, че определено изглеждаше впечатляващо. Размерите на кутията са 60х30х11 cm. При това положение и теглото от 5.5 kg хич не беше изненадващо. Единственото, което ме възпря да я награбя веднага беше сериозната цена от 180 лв. Точих лиги известно време около нея, докато се наслаждавах на страхотните рисунки по капака, но в крайна сметка заговори разумът и играта си остана в книжарницата.
Имам спомен, че следващите два часа прекарах в изнасяне на лекция за настолните игри, системи като D&D и AD&D, campaign setting-и от рода на Forgotten Realms, разни текстови RPG-та като Rouge, MUD и не помня още какво. Не знам как Мири ме издържа, обаче очевидно доста съм се развълнувал, което явно й е направило впечатление. Седмица по късно последва изненада, която ме накара да подскоча един метър над земята - Мири цъфна вкъщи с огромната кутия на WoW, която беше обявена за специален подарък за мен.
След като еуфорията ми попремина се заех да разопаковам. Съдържанието се оказа не по-малко впечатляващо от размерите на кутията. Играта съдържа над 1 000 елемента, от които ще спомена само 125-те фигури, а изводите може да си направите от снимката. На нея се вижда първоначалното нареждане при игра на двама души (иначе се поддържат до 6 играчи).
След като прекарах почти цял ден в запознаване с правилата (Rules Book-ът също е сериозен и няма много общо с познатите ми системи), започнахме същинската игра. Тя продължава вече почти седмица, защото играем с мярка (по час-два през някой и друг ден). Въпреки че май е първата й подобна игра, Мири се справя завидно добре и в момента нейните герои са натрупали XP преднина пред моите. Всъщност интересното е, че играта има по-скоро кооперативен, а не толкова състезателен характер. Играта се печели не от този който избива чуждите герои (това не носи никакъв XP), а от онзи който очисти местния върховен тиранин (в случая т.н. Overlord).
Като цяло „The Board Game“ ни предоставя солидно количество забавления и атмосферата при нея е много по-различна от стандартния електронен multiplayer. Има някои дребни неудобства от рода на това, че масата ни е непрекъснато окупирана. Също така, който се хваща на това хоро трябва да знае, че едно „изиграване“ е от порядъка на 6-7 часа, така че ако се прави на серии, човек трябва да има добра памет за стратегията която си е разработил предния ден. Няма обаче достатъчно голям недостатък, който да ме накара да зарежа едно забавление, за което не трябва компютър и в което мога да участвам заедно с най-близки хора и приятели. В допълнение разбрах, че играта има и два expansion-a и се надявам, че освен да ме зарадва (което предназначение тя вече изпълни), ще бъде и една добра инвестиция за по-нататък.
Тези дни се присетих за следната история. Стоя и чакам асансьор в сградата, където се помещава нашия офис. До мен застава една от колежките, с която принципно често се налага да работя. Убиваме времето за изчакване с няколко изречения и най-сетне асансьорът звънва и отваря врати. Пристъпвам вътре и задържам бутона за отворени врати, а тя нахълтва след мен:
Снощи се замъкнахме на кино. Момент, за който си мечтаех от няколко седмици, тъй като от тогава горе-долу се точех на „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“. След като преспах с мисли за филма, реших тая сутрин да седна да напиша впечатленията си на свежа глава.
Дългото чакане на
Вчера обещах да напиша отделен пост за изумителния превод на „Време“ на Стивън Бакстър, заслуга на издателска къща ИнфоДАР. Няма да е възможно да изредя всичките глупости, които бяха равномерно разпределени върху 570-те страници на романа. Започнах да си отбелязвам едва от 290-та страница нататък. Ето най-блестящите от тях, за които може да благодарите на преводача Милена Иванова, редактора Милка Панайотова и коректора Ангелина Вълчева: