Преди известно време докато с Мири упражнявахме едно от любимите ми занимания, а именно – мотаене в книжарница, пред погледа ми попадна нещо интересно. Става дума за World of WarCraft: The Board Game. Акцентът тук е именно върху “The Board Game”, тоест става дума за настолна, а не за компютърна игра. Игра от типа карта, върху която редиш фигури, теглиш карти, хвърляш зарове, изчисляваш битки и тъй нататък. Започнах да оглеждам внушителната кутия оттук-оттам . Трябва да призная, че определено изглеждаше впечатляващо. Размерите на кутията са 60х30х11 cm. При това положение и теглото от 5.5 kg хич не беше изненадващо. Единственото, което ме възпря да я награбя веднага беше сериозната цена от 180 лв. Точих лиги известно време около нея, докато се наслаждавах на страхотните рисунки по капака, но в крайна сметка заговори разумът и играта си остана в книжарницата.

Имам спомен, че следващите два часа прекарах в изнасяне на лекция за настолните игри, системи като D&D и AD&D, campaign setting-и от рода на Forgotten Realms, разни текстови RPG-та като Rouge, MUD и не помня още какво. Не знам как Мири ме издържа, обаче очевидно доста съм се развълнувал, което явно й е направило впечатление. Седмица по късно последва изненада, която ме накара да подскоча един метър над земята - Мири цъфна вкъщи с огромната кутия на WoW, която беше обявена за специален подарък за мен.

След като еуфорията ми попремина се заех да разопаковам. Съдържанието се оказа не по-малко впечатляващо от размерите на кутията. Играта съдържа над 1 000 елемента, от които ще спомена само 125-те фигури, а изводите може да си направите от снимката. На нея се вижда първоначалното нареждане при игра на двама души (иначе се поддържат до 6 играчи).

След като прекарах почти цял ден в запознаване с правилата (Rules Book-ът също е сериозен и няма много общо с познатите ми системи), започнахме същинската игра. Тя продължава вече почти седмица, защото играем с мярка (по час-два през някой и друг ден). Въпреки че май е първата й подобна игра, Мири се справя завидно добре и в момента нейните герои са натрупали XP преднина пред моите. Всъщност интересното е, че играта има по-скоро кооперативен, а не толкова състезателен характер. Играта се печели не от този който избива чуждите герои (това не носи никакъв XP), а от онзи който очисти местния върховен тиранин (в случая т.н. Overlord).

Като цяло „The Board Game“ ни предоставя солидно количество забавления и атмосферата при нея е много по-различна от стандартния електронен multiplayer. Има някои дребни неудобства от рода на това, че масата ни е непрекъснато окупирана. Също така, който се хваща на това хоро трябва да знае, че едно „изиграване“ е от порядъка на 6-7 часа, така че ако се прави на серии, човек трябва да има добра памет за стратегията която си е разработил предния ден. Няма обаче достатъчно голям недостатък, който да ме накара да зарежа едно забавление, за което не трябва компютър и в което мога да участвам заедно с най-близки хора и приятели. В допълнение разбрах, че играта има и два expansion-a и се надявам, че освен да ме зарадва (което предназначение тя вече изпълни), ще бъде и една добра инвестиция за по-нататък.

Тези дни се присетих за следната история. Стоя и чакам асансьор в сградата, където се помещава нашия офис. До мен застава една от колежките, с която принципно често се налага да работя. Убиваме времето за изчакване с няколко изречения и най-сетне асансьорът звънва и отваря врати. Пристъпвам вътре и задържам бутона за отворени врати, а тя нахълтва след мен:

- Алооо, къде ти е възпитанието? - засича ме тя, веднага след като тръгваме – Дамите с предимство!
- Така ли? - искрено се удивлявам – В асансьора жената ли влиза първа според етикета?
- Еми да, много ясно.

Хем ми става забавно, хем и малко тъжно. Претенциите без покритие не винаги приемам със смесени чувства, но когато човека ти е симпатичен е по-различно. Забелязал съм, че познанията на голяма част от моите колеги по етикет са доста под общоприетите норми, като се има предвид че работят в една от най-големите международни компании в индустрията и че непрекъснато им се налага да контактуват с хора на високи нива както в други компании, така и в държавни институции.

А как стои положението за асансьора в крайна сметка. Много просто. Според етикета в асансьора влиза първи мъжа. Това се обуславя от няколко фактора. Първо – той проверява безопасността на съоръжението. Един вид – ако ще се късат въжета, той да си го отнесе. Второ – той трябва да поеме грижата за работата с бутоните. Да задържи врата за дамата, да я попита за кой етаж е и да натисне съответното копче. При излизането от асансьора – мъжът е отново пръв. Презумпцията е, че е длъжен да проправи път за дамата, а обикновено там където слизат има вероятност да се е събрала група от чакащи да влязат.

Това е при положение, че мъжът смята да „кавалерства“. Иначе бизнес етикетът (който би трябвало да се прилага на територията на офис сграда, а и изобщо между колеги) не търпи много налагането на полови различия. Според него в асансьора влиза първи този, който е най-близо. Аналогична е ситуацията със слизането.

Изобщо етикетът си е цяла наука и ако човек не е напълно сигурен как стоят нещата в конкретната ситуация най-безопасно е изобщо да не поучава другите. В противен слуачй вероятността да се изложи сам е доста голяма.

Снощи се замъкнахме на кино. Момент, за който си мечтаех от няколко седмици, тъй като от тогава горе-долу се точех на „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“. След като преспах с мисли за филма, реших тая сутрин да седна да напиша впечатленията си на свежа глава.

Важно: По-надолу ще нахвърлям голяма част от сюжета. В случай, че не сте гледали филма тук е момента да спрете да четете.

Сега идва трудната част. Как точно да предам сюжета, като такъв почти отсъства. Аз бях от хората, които повярваха на Лукас когато каза, че няма да снимат продължение докато нямат перфектната история.

Ето и самата нея: Действието се развива 50-те години. Руски военни в комбина с КГБ нахлуват със сила в Зона 51 и открадват труп на извънземен, защото неговият череп е ключ към загубения Елдорадо, който всъщност е построен от извънземни. Вътре в него комунягите искат да намерят свръхнапреднали технологии за умствен контрол, с които да превърнат всички американци в комунисти(!). Индиана разбира цялата тая работа, защото присъства на горните събития. Комунистите обаче го оставят в един град-макет, върху който американците извършват тест на атомна бомба. Инди обаче оцелява, като се скрива в оловен хладилник. Ядрената експлозия го изхвърля заедно с хладилника на 5-6 километра от града. Той отваря вратата, излиза от него, отупва се и продължава(!!). Решен да спре руснаците той открива втори череп на извънземен в една гробница в Перу. От там насетне следва надпревара с комунистите, кой ще се докопа първи до Елдорадо. Това са първите 20 минути от лентата. Следват час и половина от споменатата надпревара, която включва гонитба с коли в джунглата, бягство от гигантски мравки, летене от лиана на лиана със стадо маймуни, последователно падане през три гигантски водопада (но какво е това на фона на летенето в хладилник?) и хоп – ето ни в Елдорадо. Самият легендарен град се оказва едно мазе, в което стоят труповете на 12 извънземни, а тринайстият няма глава. Следвайки логиката нашите момчета му нахлузват черепа. Тогава 13-те завършени скелета се обединяват и се превръщат в жив извънземен(!!!). Той изпича мозъка на главния злодей, оставя нашите момчета да си ходят и отпрашва нанякъде с гигантска летяща чиния. В крайна сметка се оказва, че „Златния град“ е такъв не защото има богатства в него, а защото извънземните били научили маите да копаят и да поливат, а науката това било истинското богатство(!*@#$!).

Така… Мисля, че сценарият няма нужда от коментар. Всичко бях очаквал, но не и Индиана Джоунс в ролята на Фокс Мълдър. Не мога да разбера, как Лукас и Спилбърг успяха да съсипят с едно махване на ръката трилогия, пред която се прекланяха стотици хиляди фенове. Да, знам че има голяма доза приказен елемент във филмите за Инди. Духът на тези филми обаче идваше от това, че ключовият елемент в решаването на загадките бяха дълбоките познания и светкавичен ум на доктор Джоунс. Помните ли как той казваше на студентите си, че 90% от работата на археолога се върши в библиотеката? Е, в този филм няма помен от тази философия. Напротив. Докато прехвърча през университетската библиотека върху мотор, Индиана казва на свой студент „Ако искаш да си археолог, не стой в библиотеката“. Мисля, че това е отражение на посоката в която върви съвременната култура и това някак ме натъжава.

Другото ужасяващо нещо във филма е традиционното вече за Холивуд оливане със специалните ефекти. Явно съм патологично наивен, защото и на Спилбърг повярвах, когато каза, че ще ползват ефекти единствено в краен случай, когато сцените не могат да бъдат заснети по друг начин. За съжаление лентата прелива от специални ефекти и изкуствени животни, които продължават да изглеждат абсолютно неестествено и нереалистично. То не бяха маймуни, то не бяха мравки, то не бяха северноамерикански катерици, то не беше чудо… Да не говорим, че огромна част от сцените направо си изглеждаха като крадени едно към едно от други филми (мравките и „Мумията“, прибиращите се вити стълби и „Национално съкровище“ и какво ли още не).

Единственото добро нещо във филма е перфектната игра на Харисън Форд, който въпреки че обут в „дядовите панталони“ продължава изключително убедително да пресъздава образа на Инди. Много хубаво щеше да е, ако сценаристите се бяха възползвали от възможността да развият героя в посока съответстваща на възрастта му. Например възрастният Инди можеше да върти злодеите с ума си и натрупания с годините опит. Но не би. Филмът залага единствено на екшън сцените, като сценарият остава на заден план, а фабула почти няма. С изключение на Харисън Форд, актьорската играе не блести с нищо. Кейт Бланшет е толкова неубедителна като главен злодей, че направо изглежда като карикатура. Карън Алън, която играеше Мериън в „Похитителите на изчезналия кивот“ е придърпана и се появява в „Кралството…“ като старата любов на Идни, по която той веднага хлътва естествено. Само дето на Харисън Форд годините не му личат толкова, а пък Карън така се е сбабичосала, та двойката която двамата се опитват да скалъпят изглежда направо гротескно.

Докато не съм забравил, най-големият смях в цялата работа е самият „кристален череп“. Черепът (нали е на извънземен) в лицевата си част изглежда по-голям от човешки, а формата му отзад е издължена и изтеглена. Не знам какво си е мислел екипът, обаче този така наречен „кристален череп“ изглежда като пластмасов боклук купен от „Магазин за 1 лев“. През цялото време очаквах да видя някъде по него надпис „made in China“. Наистина изглежда изключително зле и фалшиво на екрана. Да не говорим, че главните герои го държат като детска играчка в ръка и си го подхвърлят напред-назад през цялото време. Ето обаче една елементарна сметка, която си направих още в киносалона. Размерите на черепа са около 20х20 см ширина/височина и към 40 см дължина. Това прави обем от 16 000 кубични см. Осланяйки се на бледите ми спомени от кристалографията, дори за един среден случай (примерно кристал от група II) средната плътност е около 1 грам на кубичен сантиметър. Което малко или много прави тежест от 16 килограма. И това е песимистичната ми оценка, защото видът който докарват на черепа по-скоро го причислява към групата на по-тежките кристали (например кварц – 2.65 гр/куб.см = 42 килограма).

В заключение: Ако гледате филма като нещо несвързано с трилогията – става. Развлекателен е, има забавни моменти и спокойно може да го гледате вкъщи, докато вечеряте. Ако обаче сте върл фен на предишните серии като мен, не отивайте с големи нагласи в салона, защото вероятността да се разочаровате е доста голяма.

Дългото чакане на иайтото най-сетне се увенча с успех. Миналата седмица цъфна куриер от UPS, който ми стовари един плик документи във връзка с моята пратка от Киото. Оказа се, че тъй като самата пратка е на значителна стойност, подлежи на освобождаване от митница. Тая работа аз трябвало да я свърша.

Сложих документите в една папка и се замъкнах на митницата на Аерогара София. Това всъщност е една сграда точно срещу входа на паркинга на терминал едно. Тъй като до сега с митници вземане даване не съм си имал, нахълтах смело и безотговорно през централния вход. Озовах се в нещо като банков салон, само дето беше тъмно, неприветливо и миришеше на застояло. От дясната страна имаше четири-пет гишета на Булбанк, от които разбира се работеха само две. От ляво две митнически гишета, на едното от което беше лепната с тиксо разпечатка „Физически лица“. Изчаках да ми дойде реда и тикнах документите през прозорчето. Митничарят ги пое и им хвърли бегъл поглед:

- Какво има в пратката? - попита.
- Самурайски меч. - отговорих, с което си спечелих любопитни погледи от опашката зад мен.
- Ахъм.

Митничарят цъкна нещо по компютъра, удари един параф на единия документ и ми ги върна обратно, с инструкцията да изляза отвън и да отида в постройквата от лявата страна на митницата, където има частна фирма оформяща митнически документи. Следвайки инструкциите попаднах в една дървена постройка с нисък таван, където четири напушени каки бръмчаха като оси пред допотопни компютри с матрични принтери. Дадох документите и едната започна да щрака по клавиатурата.

- Какво има в пратката? - попита. Явно това упражнение щяхме да го играем пак.
- Самурайски меч. - отново събирам погледите.
- А втората пратка?
- Втора пратка? - докато питам внезапно ми светва, че поръчах и нугуигами (това е японска хартия, която се ползва като много фина шкурка) и смазка. Явно са ги описали като отделна пратка. - Ами шкурка и смазка.

Мацката не ме удостоява с отговор, а продължава да трака по клавиатурата. В този момент внезапно една от колежките й вдига глава и се намесва:

- Ей, ти да не го напишеш това верно „смазка“. Ще му разкажат играта митничарите.
- А как да го пиша? - муси се другата.
- Пиши го „принадлежности“.

Продължавам да чакам търпеливо, докато мислено благодаря за подсказването. След десетина минути матричарката изплюва един ферман, каката ми прибира 15 лева и ме натиря обратно в митницата с инструкцията първо да платя митото на касите на Булбанк.

Връщам се и се зареждам на първото гише. Вътре стои една кукумявка, за която купуването на дрехи явно е спряло към 1975 година и дращи нещо в някаква тетрадка. Аз търпеливо чакам. Тя ме поглежда косо, без да обели дума и продължава да си дращи в тетрадката. Продължавам да чакам. Втори поглед, след което лелката без да каже и дума се пресяга и дръпва някакво перде, което закрива цялото гише отвътре. Толкова по темата. Не знам защо, но в личната ми класация Булбанк заема първо място по нелюбезни, намусени и лабилни служители на фронт офиса. Какво ли щеше да й стане, ако беше казала едно „Минете, ако обичате на другото гише, това не работи“. Както и да е. Замъквам се на съседното гише, плащам съгласно документите и се връщам на гише „Физически лица“. Подавам документите плюс квитанцията за платено мито. Митничарят ги поема и започва да въвежда някакви неща в системата. След около минута ми връща документите обратно:

- Тази пратка не можете да я освободите.
- Моля? - сепвам се.
- Това е оръжие. Не може да освободите пратката.

Мамка му! Трябва ми част от секундата, за да намеря оптимален изход от ситуацията. Взимам решението мигновено:

- Ама това е декоративен меч. - възразявам убедително.
- Декоративен ли? - митничарят прибира обратно документите и почва да ги разлиства. - Никъде не пише така.
- Ами така е - продължавам аз. Даже му предлагам да отворим пратката и да се увери, все едно не знам, че пратката не е в митницата, а в склада на UPS.
- Оф, добре. - кандисва той – Пишете ей тука с химикал „мечът е декоративен“ и се подпишете. Ако мине пред шефа на смяната – мине.

Минава. Докато чакам обаче да сложат разните му там цветни печати, подписи и номера, присъствам на интересна сценка. Някакъв чичко освобождава пратка от САЩ. Не разбрах какво точно има в нея, но по виковете му разбрах, че била на стойност 20 долара. Той обаче накарал доставчика да му напише 300 долара във фактурата „така за застраховка“. Бях свидел как орева цялата митница, като му начислиха мито от 70 лева, докато му обясняваха, че ако беше оставил фактурата на 20 долара, сега щеше да плати 5 лева. Чичото само дето не си разкъса дрехите и не си посипа главата с пепел. Ей, големи сме дяволи направо…

След още половин час, един документ и подписи в някакви регистри на UPS, най-сетне получавам пратката. Мятам я в багажника на колата и с нетърпение я замъквам вкъщи, където разопаковам на спокойствие. Като стана дума за опаковане… Пратката беше в продълговат кашон. Отворих го. Вътре имаше втори по-малък кашон, увит целия в опаковъчен найлон (оня с въздушните мехурчета). Махнах найлона и отворих втория кашон. Вътре беше здраво уплътнен с японски вестници. Изхвърлих ги и извадих съдържанието, отново увито в опаковъчен найлон. Разпечатах и него и чак тогава стигнах до калъфа, в който беше иайтото. А самото то е перфектно. Страхотен баланс и изключително удобно. Може би е с една идея по-тежко, заради моето изискване за по-дълго острие. Не смея много да го размахам вкъщи, за да не паднат жертви от страна на мебелировката и битовата техника, но пък нямам търпение да се замъкна до залата и да пробвам новата придобивка. Важното е, че операцията приключи успешно и безаварийно и внесе малко емоции в скучното ми в последните седмици ежедневие.

От около седмица се мъча да намирам начини за убиване на времето, докато спазвам строгия домашен режим. Наваксвам с четено и както вече се бях зарекъл зачетох някои неща на Едгар Алан По. Оказа се, че по-голямата част вече съм ги чел, но упорито продължавам заради атмосферата и оригиналните похвати на По. Оказа се, че имам три негови книги – Spirits of the Dead (която вече споменах), Спускане в Маелстрьом (от библиотека „Галактика“), както и една тухличка озаглавена „Избрано“ от серията „Златна класика“ на Фама. Следващото в опашката е „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ на С. Кларк. Роман, на който отдавна съм планувал да му дойде времето.

В паралел се мъча да си намеря някакъв свестен сериал за гледане. Успях да се измъча с шест серии на Battlestar Galactica, но нещо не успява да ме грабне. Като че твърде много се залага на ефектите и действието, отколкото на сюжетните линии. За сравнение, къде по-нискобюджетния Babylon 5 ми беше по-интересен. Ще се помъча с още няколко серии, но ако продължат нещата в същия дух, ще трябва да се оглеждам за нещо по-смислено.

Почивките между телевизора и книгата разнообразявам с игри. На лаптопа съм подхванал Syberia на Microids, което си е един много приличен adventure, затвърждаващ добрите традиции на Still Life. Явно напоследък ме гони някаква носталгия, защото в събота пък си купих Final Fantasy I за конзолата (79.95 лв). Има някаква тръпка да играеш игра правена през 1987 година, нищо че графиката е осъвременена. Честно казано никога не успях да се запаля по модерни неща като Unreal, Quake, War/StarCraft, Sims и не знам какво си. Когато беше масовата Heroes of Might & Magic истерия, аз кротко си щраках King’s Bounty и пропуснах вълненията. Когато хората развъждаха зергове, аз с удоволствие преигравах за не знам кой път Dune 2. Не знам какви са хитовите заглавия в момента, но като свърша с Final Fantasy-то мисля да възкреся малко спомени с Fallout. Предполагам, че по този начин се превръщам в полезно изкопаемо. Чудя се къде е краят на моето пътешествие назад във времето? Освен да мина на MUD, както съм я подкарал.

Вчера обещах да напиша отделен пост за изумителния превод на „Време“ на Стивън Бакстър, заслуга на издателска къща ИнфоДАР. Няма да е възможно да изредя всичките глупости, които бяха равномерно разпределени върху 570-те страници на романа. Започнах да си отбелязвам едва от 290-та страница нататък. Ето най-блестящите от тях, за които може да благодарите на преводача Милена Иванова, редактора Милка Панайотова и коректора Ангелина Вълчева:

* В цялата книга Ричард Файнман е прекръстен на Фейнман. Така му дошло на преводача по-лесничко да транскрибира Feynman, така го направил. Нищо, че това е един от най-известните физици на 20-и век и носител на Нобелова награда за физика. Хайде, че преводачът няма обща култура – ясно. Не очаквах обаче такъв бисер при наличието на редактор и коректор на превода

* Страница 295:
„Понесе се нагоре лесно, плъзгайки се на една страна и се удари леко в стената на тунела. Вкопчи се в кръга, а ботушите му се поклащаха:
- Кориолисова сила – каза той – Парче торта.“
Миленче, изразът „Piece of cake“ предполагам се учи във второ ниво английски език. А парчето торта знаеш ли къде ми идваше да ти го завра, като прочетох тия редове?

* Страница 319:
„Тя осъзна, че снимките бяха подредени като пачуърк и представляваха пълна 360-градусова карта на Млечния път, както се простираше през небето.“
Я какви интересни думи имало в българския език. Така де, що да се мъчиш да го превеждаш – плесни си го направо на английски и да се гърби читателят. Тая стратегия определено щеше да ми хареса, стига ИнфоДАР да я бяха приложили спрямо целия текст и направо да си го четем на английски романа.

* Страница 351:
„И, помисли си тя, мястото бе като някакъв види преливник на американската национална лудост. На юг бе скандалната Област 51, все още център на мистерии и спекулации.“
Единственото скандално тук е, че на такива майстори дават да превеждат книги.

* Страница 375:
„Бил Тайби я беше нарекъл Тинкърбел в клетка и тя изглеждаше точно така.“
За да спестя чуденето на преводача като какво точно е изглеждала, ще му предложа да прочете пиесата „Питър и Уенди“ на Джеймз М. Бари, за да разбере как се превежда Tinkerbell.

* Страница 387:
„Седмица по-късно войниците разглобиха интериора на големия петпалубен модул, откривайки гигантско цилиндрично място като огромен нефтен барел, и започнаха сериозно да се занимават с упражненията си за нулева гравитация.“
Ясно е, че по новините все говорят за „нефтен барел“, обаче хайде да видим кой ще се сети пръв – преводач, редактор или коректор, дали тук се има предвид мярката за вместимост (второ значение на barrel) или цилиндричното нещо, което му е първо значение? Справка – всеки един английско-български речник.

* Страница 409:
„О, имам и детектори на елементарни частици. Просто твърда основа, плочка силикон, която записва електрическите импулси, излъчвани от преминаващите частици.“
Така и не я научихме тая разлика силикон/силиций и кое кога се ползва, а?

* Страница 416, бележка под линия поясняваща думата „комсати“:
„Comsat, Communincations Satelite – Служба за връзки чрез изкуствени спътници (САЩ) – Бел. ред.“
Редактора, къде пък цяла служба ти се привидя? Да не говорим, че в текста думата е в множествено число. И да знаеш, че satellite се пише с двойно „l“.

* Страница 419:
„Беше с голям спусък, предвиден за ръкавици. Покрит бе със съвременен графитен лубрикант, за да не засича във вакуума.“
Мда. Битът определя съзнанието. Ясно ми е, че думичката „лубрикант“ ви е по-позната, отколкото „графитна смазка“.

* Страница 443:
„Можеше да види, че краят на въжето просто бе изчезнал, когато докосна повърхността на портала и сега въжето също изчезваше, докато се промушваше в тъмнината.
„Господи, помисли, ето ме тук, на лов за ход на дървояд. Всеки друг ден това би изглеждало необичайно.“
„Ход на дървояд“? Wormhole? Майко мила!

* Страница 496:
„Разбра, че на някакво странно ниво беше доволен. И тогава лайното падна във вентилатора.“
Това, че с идиомите сме зле го разбрах още с тортата. Направо ми идва да подаря на преводачката един Urban Dictionary, за да види че най-често срещания превод на „the shit hits the fan“ е „стана тя каквато стана“. Но преводачката май е над тия неща. Още повече, че в целия роман „Shit!“ се превежда като „Лайна!“. Браво!

* Страница 555:
„Заравям дневника на хардкопие, на хиляди метри в една неизползвана мина.“
Това в добрите традиции на „пачуърк“, а?

Благодаря за неземното удоволствие, което ми доставиха Милена Иванова, Милка Панайотова и Ангелина Вълчева, по време на четенето на този иначе изключителен роман. Единственото, за което съжалявам е, че заедно с „Време“ си купих и „Пространство“. Предполагам какво ще намеря вътре като се има предвид, че преводът и редакторската работа са излезли изпод същите талантливи пръсти!

Най-сетне вкъщи. Почти никой не разбра, че прекарах празниците в болница, но пък не пречи да се похваля, че съм излязъл. По случай завръщането ми Мири организира изненада - апартаментът беше празнично декориран (справка - снимката), което много ме зарадва. Ще трябва да измисля и аз нещо, за да зарадвам пък нея в близките дни.

Иначе все още не съм прескочил трапа, но дори самият факт, че съм си най-после у дома ме кара да се чувствам къде по-добре. Хубавото от цялата работа е, че се сдобих с болничен за 30 дни. Лошото е, че трябва да го прекарам като затворник вкъщи и за капак – заниманията с иайдо, карате, бокс и фитнес са ми изрично и строго забранени. За сметка на това планирам да наваксам с четенето. Докато бях в болничното заведение изчетох следните неща (а като кажа „заведение“ всеки път се сещам за Чугуненият ездач на Михаил Успенски):

• Хрониките на Амбър на Роджър Зелазни – препрочитам ги за втори път, хем се бях зарекъл да не чета декалогии след пълната загуба на време с Мисия земя. Преди 10 години Хрониките ми направиха страшно впечатление, та реших да видя как ми действат сега. Като цяло става за убиване на времето. Явно съм пораснал, защото през по-голямата част от четенето по-скоро издирвах концептуални пропуски (като например защо в Амбър си светят с факли и свещи, а имат хладилници?!). След това упражнение усещам нездравия порив да препрочета World of Tiers цикъла на Фармър. Да ме убиете не се сещам как го бяха прекръстили на български.
• Чупливи неща на Нийл Геймън – страхотен сборник с разкази от автора на Коралайн и Звезден прах. Сборникът ми препоръча Велин и доверието в неговата преценка както винаги беше напълно оправдано. Въпреки многото отпратки към Лъвкрафт, след като приключих четенето настроението повече ме тегли към Едгар Алан По. Търкаля ми се тук един непрочетен негов сборник Spirits of the Dead, който включва класически новели и малко поезия. Май той ще да е следващото в списъка.
• Време на Стивън Бакстър – изключително приятен роман, който обаче изисква и доста размишления и хич не е лесен за четене, ако човек иска да вникне във физичните теории зад художествения текст. Въпреки трите години, които излежах във физическия факултет, доста отметки си направих в текста, за които ще почета допълнителна информация в нета. Полезното е, че накрая на книгата самият автор дава малко отпратки под формата на научни статии. Иначе това, което опропасти цялото удоволствие от четенето беше тотално неадекватния и некадърен превод на български, за който ще отделя специален пост тия дни.
• Обреченият град на Стругацки – самият роман няма какво да го коментирам, той си е цяло явление за почитателите на „братята“. Това което не мога да разбера е защо издателите от Инфодар не ползваха превода на Милан Асадуров (от старото издание на издателство „Христо Ботев“) ами са наели нов преводач? Предишния превод според мен беше къде по-приличен. Всъщност, като се има предвид че Време също е издание на Инфодар, явно това с омазаните преводи си е някаква запазена марка на това издателство.

Това изчерпва списъка на прочетеното в болницата. Сега трябва да уплътнявам 30 дни, така че ако някой има смислени предложения по темата, ще съм му благодарен да ги сподели.

Правих малко разчистване на библиотеката и започнаха да излизат някои дублирани книги. Тъй като няма смисъл да държа по няколко копия на едно и също нещо, мисля да споделя повтарящите се неща, така че да им се радва някой. Като за начало, понеже имам Фондацията на Азимов в изданието на Бард (деветте книги в 2 големи тома), подарявам следнинте три книги от цикъла:

1. Прелюдия за Фондацията
2. Фондация и Земя
3. Битката за Фондацията

Книжките са от серия Фантастика на Аргус (съответни номера 031,021,006) и са в сравнително добро състояние. Ако някой ги иска, да сложи коментар или да ми пусне един мейл.

Моята баба притежава сериозен запас от истории, които разказва с удоволствие, ако човек успее да я предразположи. Голяма част от нейния трудов стаж е преминал в счетоводството на най-големия по онова време консервен комбинат на балканите - „Марица“. В канцеларията, където работела баба имало настанени още пет жени, с които „повече майтап си правехме, отколкото да вършим работа“. Ето една от нейните истории, които тя разказва на чашка вино вечер, докато пълната с дърва печка бумти в мрака, хвърляйки огнени сенки по тавана:

Имахме там в канцеларията една началничка – арменка. Кохар се казваше жената, много отзивчива. Ама иначе голяма майтапчийка де. Както и да е. Та отивам аз един ден на работа и гледам на пейката пред нашата канцелария стои един човек и чака. То срещу нас беше Личен състав, викам си, че сигурно там нещо има работа. Влизам в канцеларията, питам жените… Разправят, че почукал на вратата, надзърнал вътре и си излязъл. Нищо не казал. А той човека от цеха в Звъничево го пратили. Дали му някакви документи да носи и му казали на Кохар да ги даде. И така – седи си човека и чака пред канцеларията. Един час, два часа… Става вече време за обяд. По едно време нашата началничка, Кохар де, се връща в канцеларията от някъде. Гледа го цяла сутрин стои на пейката и се спира при него:

- Извинявайте, другарю. За какво чакате тук?

Тук някъде обаче нервите на човека явно не издържали:

- За какво чакам ли, другарко? Чак от Звъничево идвам с тия документи. Чакам го тоя Кохар цяла сутрин да му е** майката, няма го никакъв да дойде на работа. Само жени вътре! Утрепах си целия ден!

Усетила значи тя каква е работата, ама не се издала. Гледам я аз влиза в канцеларията, ама цялата червена. Думичка не казва. А той човека след нея ходи и не знае какви ги е свършил. Тя обаче много любезно му взе документите, даде му там каквото трябва насреща. Той й благодари и си тръгна. После като се върнал в цеха, другите го питат:

- Ееей, какво направи, бе? Цял ден те няма.

А той й на тях обяснил:

- Абе какво съм направил! Цяла сутрин го чакам тоя Кохар пред канцеларията. Д*** неговата майката, до обяд не дойде! Пък една жена, така малко пълничка, много любезна и ме покани по едно време, та свършихме работа.

Другите в канцелариите на цеха се спогледали и прихнали в тоя момент:

- Абе ти знаеш ли какво си направил, бе? Ама това е била самата Кохар, бе! Тя така си се казва жената, че е арменка!
- Ай не думайте! - сепнал се той – Каква я свърших!

Иначе той повече не дойде в нашите канцеларии. Като имаше документи от оня цех, други ги носеха. А ние колко сме се смели на тая история в последствие…

Отпивам с наслаждение от кафето си и оглеждам интериора на заведението тъй като съм за първи път в него. Нарича се „Клуб Амадеус“. Не мога да отрека, че доста усилия са положили за вътрешния дизайн. Бароковото му излъчване, заедно с портретите на композитора по стените, дори и да не пресъздава автентичното излъчване на 18-и век все пак докарва едно по-аристократично усещане с привкус на класицизъм.

Девойката, която ми прави компания не спира да говори, но аз съм се отнесъл някъде и полагам усилия, за да насоча вниманието си към нея.

- Извинявай, какво каза? - питам.

- Е за Моцарта ти разправям. - тя упорито нарича мястото по този начин. - Всички много го харесват Моцарта. Тук идваме и с колежките. Едната мисли да си празнува рождения ден тук… А оня ден, с един приятел се чудим къде да пием кафе и докато се чудим той предложи „Айде да ходим в Моцарта“ и пак тук се довлякохме…

Отново се изключвам, докато отпивам от кафето си и пак се отнасям на някъде. Кафето определено е хубаво. Не много горещо, с плътен вкус. В паралел тирадата продължава:

- … може би преди година. Още е нов и не го знаят много. Ама се пълни иначе, де. Абе изобщо много го харесвам Моцарта, защото…

- Извинявай. - прекъсвам я и тя млъква. - Ти знаеш ли някое произведение на Моцарт?

- Ами…. - секунда замисляне последвано от усмивка - Не.